Когато преди години, като ученик, посетих Царевец във Велико Търново нямах представа какво виждам пред себе си. Държах една малка карта, показваща отделните обекти. Вървях по обозначените места, виждах стените – някои ниско в земята, други високи – сякаш току що войниците бяха напуснали постовете си. Гледах пейзажа, който са наблюдавали българските царе. Съзнанието ми режисираше действия. Озовах се на Балдуиновата кула и картините, които се рисуваха от въображението ми изведнъж секнаха. Те бяха изместени от въпроси „Това истинско ли е? Защо останалите сгради тук не са запазени?“. И… научих истината! Върнах се обратно в реалността – сега я наричам изкривената реалност. Не, това не е тази добавената реалност (augmented reality), това си е истинска реалност и то от камък, лъжливата реалност. Оттогава започнах да поставям под съмнение всеки обект, който посещавах – търсех онова, което е оригинал. Беше изключително трудно да го открия, защото от никъде нямах информация. Исках да видя, това което човешка ръка за последен път е докоснала преди векове, а не предходното лято. В Пловдив археологията е била около мен много преди това. За щастие голяма част от следите там са автентични, което ги прави архитектурни ценности. Тук можем да поставим въпроса архитектурна ценност ли е това, което е реплика на оригинал? Може ли да има архитектурна ценност без автентика? 

Оригиналът е онази субстанция, която прави даден обект ценност. Той е документът, който носи сведение за историята на архитектурата, историята на обществото. Той е машината на времето, която незнайна сила (природна, човешка, вселенска) е завещала на бъдещите поколения. Всичките следи по този документ са белези на историята. Състоянието и целостта на паметника говорят за различни събития. Разрушените паметници имат своята трагична история, оцелелите паметници – своята горда история. Автентичната субстанция е тъканта напоена със спомени, които чакат да бъдат разшифровани. Ако унищожим тази тъкан, губим следите към своето минало. Изтриваме възможността на бъдещото познание и технология да разчетат правилно шифъра. И това е възловата точка, която остава неразбрана от хората, които създават „възкръсналата“ българска слава на Средновековието. Без оригиналната субстанция архитектурната ценност престава да бъде такава. В някои случаи тя остава като културна ценност, в други обаче тя се заличава. Ако даден архитектурен паметник е изгубен, но предварително подробно документиран, той може да бъде възстановен (пример Балабановата къща в Стария Пловдив, възстановена по заснемането на арх. Христо Пеев). Този паметник остава културна ценност със своите белези на архитектурно-художестветвена епоха. Те могат да бъдат характерен архитектурен образ, градоустройствен маркер, силна хармония със средата и ансамбъла, но онази напоена със спомени субстанция липсва. Съвсем друга е ситуацията с археологичен оригинал, при който документация позволяваща възстановяването на обекта липсва. Хипотетичното възстановяване на крепости, което последните години се случва у нас, доминира над оригинала. Количеството на новото е несъизмеримо с автентичната субстанция, което освен, че е в разрез с международните документи, е пагубно за оригинала. Количестовото на самите обекти, които стават типови, е прекрачило многократно границата на уникалността. Тези обекти се превръщат в антиценности. Те носят белезите на съвременната политическа слабост. Българското общество бива манипулирано чрез фалшифициране на историята и болни опити за събуждане на позаспалия български дух. Действа се сякаш зад завеса спусната към света, което страшно напомня за други времена, известни с сходните си идеи в сферата на опазването. Но да се спусне завеса пред обществото живеещо в свят без граници е също толкова налудничаво, колкото строителството на крепости с десетвековно закъснение. Много често наблюдаваме напластяването на различни епохи в едно място. Изборът за представяне на един период в повечето случаи означава унищожаването на другите. Този избор направен по критерии за ценност според съвременните ни схващания лишава бъдещите поколения от възможността за преосмисляне на историята.

 Аргументите дадени в защита на тази практика, които покриват привидно само част от изискванията във Венецианската харта, не дават яснота по въпросите „Къде е границата между морала и гаврата с паметника? Къде е уважението към ценностите?“. Опазването на архитектурните ценности и работата с оригинала следва да се подчинява не на авторовото его, а на егото на ценността. Примерите с българските крепости неоново говорят за силното его на анонимния автор. Оригиналът е свел глава пред парадокса на изкривената реалност – хем автор, хем анонимен, пък и с его?! 

Подценявайки силата на въображението на посетителите, липсата на игра с техните сетива разрушава общуването с паметника. Той спира да говори. За да бъде припозната една ценност като такава тя трябва да контактува със зрителя и да му разказва за себе си на съвременен език. Световните методи и тенденции в сферата на интерпретацията са силно развити. Те могат да доведят до пълното консервиране на оригинала без каквато и да било друга физическа намеса за по-добро експониране. Тези средсва дават пълна свобода на експертите за научна консервация без компромиси. Архитектурата действа чрез пространствата и тяхното възприемане чрез сетивата на човека. При много от паметниците тези пространства са безвъзвратно загубени и възможността те да бъдат преживяни отново не е чрез тяхното преизграждане. Добавената реалност (augmented reality) може да замени каквато и да било физическа информационна система в непосредствена близост до паметника, което би спомогнало за възприемането му в напълно неподправена околна среда. Информацията може да бъде обновявана и разнообразявана постоянно. Виртуалната реалност (virtual reality) от своя страна не поставя граници – тя играе със сетивата и е своеобразен начин за пътуване във времето, неповторим диалог с оригинала. Този метод позволява презентиране на различните схващания и хипотези относно първообраза. Възражда един потънал в историята свят.

Днес, години след повратния момент във Велико Търново, съм застанал пред крепостта „Калето“ в Мездра, посреща ме табела „ЗАБРАНЕНО КАЧВАНЕТО ПО СТЕНАТА“. Защо да се катеря? Има нови хубави стълби! Опитвам се да се ориентирам по червената точка „Вие се намирате тук“ върху поставената табела. След продължителен анализ и сравнение на представения план с руините пред мен, установявам, че табелата е разменена и червената точка, на която се намирам всъщност е на следващия ъгъл. Нищо, казвам, поне оригиналът е разделен ясно от новия зид с дебела циментова фуга. На места има само нов градеж, но пък камъните са като оригинала.