Той излезе на балкона и изтри с ръка запотеното стъкло. Слънцето едва изгряваше над полето и първите лъчи се прокрадваха между синкавите слоеве мъгла. Чу се сирена на влак. Той запали цигара и се замисли. Действието може да се развие във всеки един панелен апартамент с източно изложение, но с оглед на последвалите събития ще кажем, че то се случва в жк “Тракия”, Пловдив. И ако разказът за нашия герой ви се струва твърде романтичен, то едва ли това ще си помислите ако гледахте съседските балкони през неговите очи: простряни чаршафи и дрехи, зазидани стени от различни материали, висящи луканки, сателитни чинии, надвесени над парапета любопитни съседи, шетащи домакини изтупващи трапезни покривки, клетки с пеещи канарчета, алумуниево фолио по прозорците, пердета с различни цветове, лятна градина, целогодишна кухня, колекция от халби за бира, склад за стари мебели, локална електроцентрала от слънчеви колектори, дом на котки, барбекю с комин… Ако героят на Хичкок от “Задния прозорец” – Л. Б. Джефрис, трябваше да наблюдава балконите на панелен блок в “Тракия” вместо вътрешния двор в “Гринуич Вилидж” в Ню Йорк, той щеше да види много повече от едно измислено убийство. 

В обществото ни съществува еднаква колективна представа за панелните комплекси. Тя е свързана с деградирал сграден фонд и постепенно безразборно застрояване на огромните свободни, доста често зелени, пространства. Преди да направим каквато и да било оценка, преди да съдим за вида и състоянието на панелните блокове, е добре да разберем с какво точно си имаме работа. Как се е стигнало дотук и какво да правим оттук насетне с тях? Какви са вариантите и какви биха били последиците от намесите? 

Да, несъмнено панелните жилищни комплекси са социален и архитектурен феномен за втората половина на ХХ век, предлагащи на големия брой преселващи се в градовете хора домове на ниска цена, със значително по-озеленена и въздушна околна среда, добра инфраструктура и връзка с останалата част на града. Колективното обитаване не познава такъв мащаб до онзи момент. Представете си само преселението на всички онези хора, които почти едновременно започват да изпълват жилищните кутийки. Те стават собственици на апартаменти, а в замяна на това получават цял блок със съседи. С времето се оформя нова градска, подквартална структура, която ще наричаме вертикална махала.

Държавната политика (в това число и на целия социалистически лагер) и нейната мания за бързо, евтино и типизирано масово жилищно строителство създава предпоставки получените сгради да са с ниско строително качество и съответно със съмнителен комфорт на живот. Но чувството за собственост закодирано у балканските народи не може да бъде лесно изкоренено. Обитателите на панелните блокове са лишени от изразяване на индивидуалността си чрез невъзможността за промяна на образа на своята крепост, която е малка част от една по-голяма. Желанието за персонализиране се засилва главоломно и от наблюдаване на градоустройствения облик със сходните жилищни сгради, еднаквите секции и балкони. Слабото място се оказват именно балконът. Тъй като той се явява продължението и връзката на дома с външния свят, следователно той е и единственият елемент от апартамента видим за всички. Липсата на защита на авторкото право (проблем съществуващ и днес) е причина с годините по тези “слаби места” да започне наслояването на първична креативност, изцяло подчинена обаче на утилитарността. Първото поколение населило тези сгради е възпитавано във време, в което работещият човек трябва да разбира от всичко и да не е тесен специалист в нищо. Той трябва да се справя сам с всички битови ремонтни дейности – от течове по водопровода и покрива до лепене на тапети и плочки. Това води до този вид креативност неподвласттна на контекста именно защото тя самата го създава. Индивидуализирането на балконите показва обитателя като творец, а архитекта като загубил битката. Налагането на възгледи и начин на живот в този случай въобще не е проработило. 

Въпросът за собствеността на жилищата също играе значителна роля върху образа, който виждаме днес. Бидейки собственици на отделните жилищни единици живущите сами трябва да се справят с проблемите по общите части и цялостната поддръжка на сградата. Вероятно ако обитателите бяха просто наематели картината щеше да бъде коренно различна, защото своеволни промени просто нямаше да съществуват. Разбира се, фактът, че подобни комплекси все още съществуват говори за едно устойчиво общество, което трудно се разделя със своята собственост. Причините за тази устойчивост са тема на други разсъждения. Казвам това, защото мислейки за панелните комплекси в главата ми винаги изскача историята на комплекса “Прут Айгоу” (Pruitt-Igo, архитект Минору Ямасаки) в Сейнт Луис. Сходството в градоустройствения замисъл и причините за появата на панелните комплекси, и на “Прут Айгоу”, е твърде голямо за да не бъде отбелязано. Разликата обаче е в начина на мислене на обществото, което населява тези комплекси и това, че всички обитатели на “Прут Айгоу” не са собственици на жилищата. Когато е построен комплексът, в САЩ все още вилнее сегрегацията – частта “Прут” е за чернокожи, а “Айгоу” за бели. След като през 1956г. съдът на щата Мисури десегрегира колективното обитаване, двете общности са принудени да живеят заедно, което кара белите обитатели да напуснат комплекса. С повишаването на криминалността и дефектите, които започват да дават отоплителните инсталации, канализацията и сметосъбирателните системи, населението на комплекса спада до 31%. Този провал води и до разрушаването му през 1972г. Ако българинът израсъл в социалистическото общество не разбираше от всичко, “Тракия” отдавна трябваше да е последвала съдбата на “Прут Айгоу”.

За да добием представа за намесите по балконите анализирахме тези по блокове 1, 2 и 3 в жк “Тракия”. Резултатите показват, че близо 60% от всички балкони са затворени по един или друг начин. Половината от тези затворени балкони са остъклени, а голяма част от тях са почти напълно зазидани. В голям процент по първите етажи са монтирани решетки. Повечето затворени балкони са с неблагоприятно изложение. От тази статистика правим извода, че балконите са по-скоро пречка, отколкото удобство в панелното жилище. Затварянето на балконите в масовия случай е поради лошите изолационни качества на панелите, от което жилището губи голямо количество енергия. 

Друг направен анализ, е свързан с жилищата разположени покрай железопътния ареал и околовръстния път. Основната цел на това проучване беше да разберем дали наличието на повече шум в тази част на квартала е фактор за затварянето на балконите, но такава зависимост не беше открита. Графиката изведена от блокове 1, 2 и 3, които са разположени във вътрешната част на квартала е важи напълно и за блоковете разположение покрай железопътния ареал.

Очевидно е, че панелните жилища имат проблеми, които водят до дискомфорт у обитателите им. И тук всички си задаваме въпроса “Кое е по-важно: да запазим чистия първоначален архитектурен образ, социалният феномен с неговия собствен битово-архитектурен резултат или да подобрим комфорта в жилищата и да удължим живота на панелните сгради?”. 

Какво се случва ако оставим този “вирус”, тази първична креативност на човека, неконтролирана от архитектурната общност, да бъде изведена докрай? В създаването на панелните жилищни комплекси е заложен неосъзнат експеримент, който подлага на изпитание социума заформящ се между панелите. Секциите се превръщат във вертикалани махали. Резултатът от междусъседските взаимоотношения е пред всички нас и можем да следим развитието на експеримента съдейки по следите оставени по балконите. Наблюдаваме състезания по “надцакване” между съседи желаещи по-красив балкон. Откриваме почерка на един ѝ същи майстор работил по засенчващите козирки. Виждаме творчество и лични предпочитания в структурата на металните решетки по първите етажи. Съзерцавайки всички тези сюжети изведнъж фасадата на блока престава да бъде онази, в повечето случаи сива повърхност, от която времето е изпило дори цвета и се превръща в картина, върху която всеки детайл е ключ към човешка история.  Ако приемем, че всички тези “подобрения” на първоначалния архитектурен замисъл са някаква (макар и извратена) културна ценност, то стандартните подходи по опазването ѝ няма да бъдат адекватни. Да разгледаме въпроса от гледна точка на автентичността. Тук тя не се крие във физическото измерение на сградата, а в отношението на нейните обитатели към нея, тя е в тяхното поведение, чието лице виждаме именно по балконите. Поради каталожната определеност и типизацията авторите архитекти на панелните блокове са създали бели (или по-скоро сиви) платна, върху които обитателите са оставили своите следи. 

В последните години, в страните с панелни комплекси, се увеличава броят на реновираните квартали. Санирането наистина удължава живота на сградите и ги прави много по-енергоефективни. Освен повишаване комфорта на обитаване, това води и до по-доброто им възприемане от обществото. Реновирането влияе непосредствено и върху атмосферата в междублоковото пространство. Но феноменът с балконите такъв, какъвто го виждаме в “Тракия”, по онези места никога не го е имало. В тази връзка смятам, че с опаковането на панелните блокове ще загубим нематериалната ценност, а тя е това което дава духа и контекста на “Тракия”. С новите дрехи ще дадем “рестарт” на процеса, но този път не знаем до какво ще доведе експеримента.

За архитектите силен интерес представляват постановките, които разиграваме с бъдещето на блоковете; вътрешното желание за довеждане до край на експеримента също не утихва. Нека обаче си дадем сметка, че от другата страна стои крайният потребител. В нашия случай той е актьор, саморежисирал своя спектакъл на сцената в жк “Тракия”. Това е един уморен актьор, на когото многобройните представления му идват в повече. Той е готов да приеме новата пиеса, която ще му донесе удовлетворението. В днешната обстановка архитеките имаме възможността да поемем събитията в свои ръце. Разбира се, обитателят ще изгради отново образа си по собствен начин, но срещу него вече ще стои погледът на режисьора. 

След всичките тези непретенциозни съждения какво да правим с панелните блокове, става ясно, че не физическото измерение на сградите създава духа и контекста на това място наречено жилищен комплекс “Тракия”. Същността на жителите “тракийци” е достатъчно силна и неподвластна на панелните бариери. Тяхното въображение и изобретателност винаги ще намерят своето проявление. И те вероятно ще са там, където винаги са били. По балконите ще ги познаете…